Наскоро попаднах на една саморекламираща се специалистка по хранене, стана ми любопитно и влязох да разгледам какво предлага. Наред със стандартните хранителни режими и тренировки, беше заложила на концепцията, че нямало нужда да се затормозявате и да мерите храната. Предлага определени рецепти в различни ценови граници в зависимост от броя на рецептите, които ще си купите, но всички те били без да се налага да мерите продуктите. Да…, замислих се първо, защо някой би си купил 8 рецепти за 100 лева, като спокойно за същата цена може да се сдобие с 5 луксозни готварски книги и да овладее кулинарията почти до съвършенство, но по-интересно ми стана как ли определя грамажите, въпросната „експертка“, чиято експертиза се заключава в това, че била свалила 40 килограма след бременност.

Замислих се обаче, че пробивната женица се е ориентирала много правилно напипвайки един реален проблем, с който се сблъсквам и аз ежедневно в работата си, основно с новите клиенти, а именно – страхът от кантара. И макар да не съм привърженик на това да отдаваме голямо значение на собствените си килограми, много повече ме интересуват обиколките, но когато става въпрос за храна, няма как да минем, поне в началото, без кухненска везна. Спомням си, че преди години и аз имах същата, необяснима съпротива към тази малка, но толкова страшна вещ. Истината е, че кухненската везна е част от задължителното оборудване с което трябва да разполагаме, за да се научим да готвим и да определяме порциите си. Аз вече от години мога да определя „на око“ кое колко тежи с разлика до 5-10 гр., но това се отнася до храните, които употребявам ежедневно, когато се сблъскам с нещо ново предпочитам да го премеря, за да мога да определя правилната си порция. И какво толкова страшно има не знам, как иначе ще разберем дали не си слагаме по-големи порции или пък сме твърде пестеливи.

В един идеален свят щяхме да имаме перфектна връзка с телата си и да можем спокойно да се доверим на усещанията си за необходимото количество и ситост. Но днес, когато преяждаме ежедневно с бързи въглехидрати, когато вкусът ни е притъпен от знайни и незнайни подсладители, глутамати, оцветители, есенции и химии, когато всички тези нови за телата ни субстанции дават различни сигнали на обърканото ни тяло, когато сме постоянно с повишен инсулин, то тогава как можем да приемем, че сигналите които ни подава измъченият ни организъм са правилни. Една от първите стъпки е да се научим от колко количество храна имаме нужда, а как да го определим при условие, че не се ориентираме кое колко тежи.

В кухненската везна няма нищо страшно и затормозяващо, ако сте средностатистически, психически здрав човек едва ли, ако си мерите храната в продължение на седмица или месец ще се превърнете в психопат с хранително разстройство, който се е вманиачил да мери всяка хапка. Подобен сценарии е напълно абсурден, но някак си когато кажа, че ще трябва да се измерва храната (пак повтарям поне в началото) срещам едни ужасени физиономии, все едно 10-те секунди, които ще трябва да отделиш за тази дейност ще бъдат фатални.

Приемете измерването на храната, като едно ново познание и опит, който ще ви бъде полезен цял живот, в един момент очите ви автоматично, ще разпознават кое колко тежи и няма да е необходимо всички порции да минават през везната, но като всяко ново умение и това изисква време и практика. Дори ще е полезно за мозъка ви, ще го предизвикате да научи и упражнява ново умение. Всичко е въпрос на настройка и на гледна точка, ако подходим с ентусиазъм и сме настроени положително, цялото това нещо ще ни бъде дори забавно.

Жалко е че в сферата с храненето и тренировките подобни „специалисти“, които продават рецепти, водени от откровено съмнителни цели се множат. Но това е положението, за съжаление напоследък все тази приказка на баба ми: „Не е луд този който яде баницата, а този който му я дава“, ми е в главата, във все по-абсурдни неща вярват все повече хора. Дали от мързел или нежелание, искаме някой да ни пусне готовата рецепта, ние сляпо да я следваме и да постигнем красота, здраве, дълголетие и всичко-всичко тук и сега без да си напънем красивите мозъчета. Ходим по нашумели (из интернет) спецове, които ни изготвят режими, без да правят разлика между въглехидрат, протеин и мазнина – да, истинска история. Май понякога забравяме, че имаме способност да мислим със собствените си глави, ох, малко се отплеснах, но ми е болна тема.

И в заключение, кухненската везна е приятел, който само може да ни помогне в постигането на целите ни и значително да скъси времето за постигането им.

 

Пожелавам ви прекрасен ден!

Написана от: Ваня Стоянова

Остави съобщение:

,

(по желание)

Няма коментари.