Ето, че ми остана малко време и бързам да опиша как мина участието ми в тазгодишния полумаратон на Панчарево.

Трябва да си призная, че се записах веднага когато пуснаха регистрацията, просто ей така, за да очаквам нещо вълнуващо. Впоследствие все се канех да започна с подготовката, но така се стекоха нещата, че през последните месеци имах по пет тренировки, които водя в седмицата, а отделно посещавах и фитнеса, та за тичане и дума не можеше да става.

И така, дните си минаваха, аз все се не успявах да си освободя време за тичане и цялата ми подготовка се изчерпа с едно-единствено бягане навън, през останалото време лекичко тичах на пътечката, но и там не съм си давала кой знае колко зор, защото цялото ми натоварване ми идваше малко в повече и точно в този период трябваше да тренирам изключително разумно, за да можеше да поддържам необходимата кондиция за тренировките, които водя.

Може би е добре да отбележа, че от средата на март минах на доста строго кето хранене, впоследствие вкарах и периодично гладуване (мой експеримент, който скоро подробно ще опиша), та в началото докато тялото ми се настрои ми беше доста тегаво, изобщо да функционирам, какво остава да се трепя допълнително с монотонно тичане.

С две думи – никак не бях готова да се пускам на полумаратон, а и споменът за миналогодишния кален кошмар още ми държеше влага и разбира се като по поръчка цялата седмица преди състезанието се пусна ужасен студ и валя дни наред.

И така дойде 22-ри април (събота), денят преди маратона водих табата клас и бях решила да се откажа, да не говорим, че ме мъчеха и „женски“ проблеми, та си бях казала, че всичко е против мен. Въпреки това благодарение на двама приятели, които яко ме натиснаха и ме предизвикаха, реших поне да си взема стартовия пакет и си запазих правото да се откажа рано сутринта. Разбира се като си видях номера, някак си се надъхах и в мен нахлуха всички онези емоции, за миговете малко преди старта и за цялата борба, това да преодолееш себе си и колко щастлива се чувствах когато завърших миналата година.

И така решението беше взето, сутринта Надя, заради която се реших да участвам – и на която благодаря още веднъж! (понеже Дани го нямаше) ме закара до езерото, там се видяхме с един приятел, който щеше да участва на щафетата и с когото трябваше да тичаме заедно половината от трасето.

И така ето ги и последните минути преди старта, вече сме се наредили, атмосферата се наелектризира, последни усмивки, снимки и СТАРТ!

Тръгваме, забелязвам че сме доста повече от миналата година (или поне така ми се струва), движим се в плътна група по алеята около езерото, с Росен си говорим, т.е. не сме си дали толкова зор, че да нямаме въздух за приказки. След първия километър следва изкачване, умълчаваме се, продължаваме да се движим в плътна група, но вече не говорим, тичаме с една идея по-високо темпо от комфортното ми, за сега не ми е проблем, справям се, имам нова стратегия и тя е да не си гледам пулса в нито един момент, само скоростта и разстоянието – нищо друго!

Стигаме до участъка в който трябва да започнем да се изкачваме нагоре, виждам че Росен тича, казвам му да продължава, а аз започвам да ходя, не ми е по силите да тичам нагоре. Усещам, че съм се натиснала повече от необходимото, защото ми прилошава, не спирам – стратегията ми е да не спирам и за секунда, никъде – за нищо. Продължавам да се изкачвам, никой не ме интересува – целта ми е просто да финиширам без травма, затова не се оглеждам, не се напъвам повече отколкото мога. Наблюдавам хората около мен яко са си дали зор, борят се на живот и смърт, както правех и аз толкова години. Става ми забавно, усещам, че тялото ми започва да свиква с натоварването, стигнала съм до сравнително равен участък пускам се да потичам, за да видя как ще ми се отрази – понасям го много добре, дори се чувствам по-добре отколкото като ходя.

Времето се оправя, сутринта беше мрачно, но ето че слънцето се показва, пеят птички и всичко е толкова зелено и красиво, преминавам през тунел от клони, навсякъде около мен има петна от светлина, синьо, зелено и толкова красиво. Изпреварвам едно момиче със слушалки, явно много се е напънала на изкачването и няма никаква сила да тича сега на равното, мисля си, че изпуска част от изживяването, а именно песента на птиците, които са навсякъде около нас. Подминавам момиче и момче, явно непознати момчето е досадник залепил се за мацката, много неприятна история винаги внимавам да не ми се лепне някакъв бърборко, това може да скапе цялото изживяване. Бързам напред, защото не ми се слушат празните им приказки, пък и те са доста бавни, стигам до първия пункт, този път си нося бутилка с вода от която почти не съм пила, само питам дали трябва да се записваме, казват, че не трябва и вярна на стратегията си изобщо не спирам. Точно там виждам и първото момче, което вече тича надолу с бясна скорост – аплодисменти, радости, крясъци с които го насочват по вярната пътека, следват го още няколко надъхани младежи готови да се претрепят по сипеите надолу.

Стигам върха, така и не запомних кой, от там има прекрасна гледка и започва втората част на трасето – откритата част, първо се минава през една съвсем тясна пътечка, която е в едни дребни храстчета, които коварно скриват острите камъни отдолу и е особено подходяща да си изкълчиш крака. За щастие я минавам без инциденти, за да стигна до най-неприятния участък – един стръмен сипей по който преди мен са минали сигурно петдесет човека и съвсем се е изронил. Минавам го полулегнала, държаща се за разни храсти, корени и бурени, следва още клек и един участък, в който пътечката се е превърната в рекичка и буквално трябва да пълзим нагоре под ниски клони, опитвайки се да балансираме от двете страни на един канал, по който се стича вода и кал, за щастие това е само няколко метра и после идва голямата хълмиста поляна, в края на която е вторият пункт където обръщаме назад. Там също не спирам само се уверявам, че са ме записали и затичвам назад отново през поляната, но трасето на връщане е малко по-различно, явно с цел да не се бутаме по тесните пътечки. Започва леко спускане и аз тичам ли тичам, чувствам се лека, щастлива и в пълна хармония със себе си и с природата, в главата ми се смесват картини от настоящето и от миналата година, спомням си с кристална яснота няколко участъци, поредното доказателство колко неразгадаем е мозъка ни, понеже преди това си спомнях само калотията, няколко гледки, как съм се чувствала и отново кал, а се оказва, че си спомням трасето и то съвсем ясно. Може би сега понеже не си давах и толкова зор имах време истински да се порадвам и да се наслаждавам на всичко около себе си, а не бях заета през цялото време да се опитвам да не колабирам. Стигам до един участък, в който се отклонявам от трасето, но за щастие едно момче, което тича след мен ме забеляза и ме вика. Ето че стигам до сипея, който сега трябва да изкачвам, малко преди това усещам, че съм много гладна, сигурен знак, че съм останала без грам енергия, този път съм подготвена, нося си протеинов бар, хапвам точно една хапка, защото не ми се иска да спирам, а иначе рискувам да ми стане зле, та една хапка – добре сдъвкана с малко вода ми осигурява енергията да изкача този стръмен склон. Има и още един фактор, който допълнително ме мотивира да се изстрелям нагоре, това е един бърборко, който се опитва да ми се залепи, вика и ми говори всякакви глупости, явно така му беше подействало тичането, та само мисълта, че ще трябва да понеса този досадник до края ме мобилизира и се изстрелвам с последни сили колкото мога напред. Успявам да му избягам (буквално), стигам до първия пункт, там си допълвам бутилката, напълно ненужно и от там започва голямото спускане, все надолу и надолу, нямам особени проблеми, тичам си с поносимо за мен темпо, опитвайки се да не товаря толкова коленете, защото тичането надолу не е от най-любимите движения на коленете. Изненадващо нито една става не ме боли, спомням си миналата година коленете, а в края и тазобедрените стави страшно ме боляха при същото това спускане. Сега проблемът ми идва от прасците първо десния, а след това и левия започват да ми дават сигнал, че ще направят крампа, тази мисъл направо ме ужасява, започвам да си представям как само няколко метра преди финала ще съм принудена да спра и няма да съм в състояние да направя и крачка в продължение на часове. Мозъкът ми рисува ужасяващи картини и разиграва абсурдни сценарии, в един момент успявам да се стегна и да си избия тези мисли от главата, просто решавам, че ще тичам докато мога и точка. В този момент вече съм на мостчето и по мои сметки ми остава още километър, но разстоянието се оказа съвсем по-кратко, защото след няма и минута виждам финала.

Финиширах, не се контузих и не припаднах някъде, дори завърших под три часа, не че имах някакви поставени цели и амбиции с изключение на това да се добера жива и здрава до финала.

И така, в момента в който спрях да тичам прасците ми се отпуснаха и изобщо не изпитвах никакъв дискомфорт по никакъв начин, разбира се бях изморена, но нямах никакви болежки, което беше най-важното.

Ето и равносметката, за първи път се пускам на такова тичане на гладно, да – вечерята в събота ми беше последното хранене (свинска пържола със шопска салата и маслини), след това хапнах една хапка от протеиновия бар преди изкачването, предполагам че щях да се справя и без въпросната хапка, но почувствах вълчи глад и реших да не си правя крайни експерименти. Това доказа, че съм се адаптирала в голяма степен към периодичното гладуване, което практикувам вече повече от месец.

Другият важен извод за мен е че, ако си достатъчно активен, дори и без да си тичал можеш да завършиш подобно състезание, без да се скапваш – още във вторник водих две тренировки една след друга без всякакво затруднение. Интересното е, че освен лека умора в понеделник нямах никакви схващания и болки, поредното доказателство, че не съм се изсилила прекалено.

Самото изживяване беше страхотно, с ръка на сърцето си признавам, че за първи път изпитвам такова удоволствие, без да се напъвам и да се изтощавам до крайност, оцених цялата красота на трасето и почти през цялото време ми беше изключително приятно и забавно. Може би остарявам и вече започвам да мисля повече за тялото си, а може би и това, че част от професията ми е свързана с тренировките, ме спряха да се разбия брутално и после седмица да не мога да се движа и да функционирам нормално. Видях и проумях цялата красота на тези състезания и разбрах колко много съм изпускала до сега в стремежа си да се състезавам и да се „доказвам“, сега ми е забавно като погледна какво правех преди, да, може би наистина остарявам.

В заключение ще кажа, че трасето е много красиво, маркировката беше добра, с изключение само на онзи участък където се заблудих, но като цяло на всичко други места на които можеше да се зачудиш беше добре обозначена посоката. За пунктовете нямам наблюдение какво е имало освен вода, понеже изобщо не спирах и не ме интересуваше.

Участието ми за пореден път ми напомни, че хубавите неща се случват когато леко излезем извън комфортната си зона.

Държа да отбележа, че на никого не препоръчвам да участва на маратон без предварително сериозно да се е подготвил, особено ако сте начинаещ. Аз мога да си позволя подобни неща, защото тренирам от години и познавам тялото си отлично.

Тичането на средни и по-дълги разстояния на гладно може да е много опасно, затова не го правете!

В статията споделям личния си опит, не правете нищо от описаното в нея, особено ако сте начинаещ.

Прекрасен ден!

Написана от: Ваня Стоянова

Може и да харесате също:
Лятната ми ваканция (29.07 - 15.08.2017г.)Дневник 11.07.2017 г.

Остави съобщение:

,

(по желание)

Няма коментари.