Но преди да поема напред, нека първо направя крачка назад…, подготовката ми започна още в края на февруари (описала съм я подробно в блога), по това време започнах да правя плахи опити да се завърна към тичането. Признавам си, че началото не беше никак гладко, даже напротив, първите 3-4 седмици бях на косъм да зарежа всичко и само благодарение на небивалия си инат удържах нещата в релси. След този тежък период тичането потръгна и започна да ми носи истинско удоволствие, тренировките станаха любимото ми време от деня, успявах да се съсредоточа, да изчистя съзнанието си и да се наслаждавам на движението. Свикнах с бягането, имах достатъчно въздух, пулсът ми  се нормализира и започнах да опознавам тялото си в движение, вече знаех кога да намаля, кога да се натоваря, кога да спра изградих добра връзка със себе си. Това ме накара да си помисля, че съм много добре подготвена за предстоящото събитие, дори го очаквах по-скоро с нетърпение отколкото с притеснение.

В деня преди старта времето, което до този момент беше почти лятно рязко се промени, доста захладня и в късния следобед започна да вали дъжд, който не спря до следващата сутрин.

Денят на старта,

Събудих се рано към 6ч., станах, пих кафе, закусих чиа шейк с протеин, 1л. мед и 1л. фъстъчено масло, пих доста вода.

Към 8 и 10 тръгнахме от вкъщи, бях ужасно изнервена, почти пред истерия, защо и аз не знам, мрачното време с нищо не допринасяше за подобряване на настроението ми, но поне дъждът спря.

Пристигнахме на езерото малко след 8 и половина, настроението ми значително се подобри, започнах да се вълнувам, не можех да спра да се усмихвам… Спомних си за миналогодишното състезание на което участвах, бягах същата дистанция (21К), но трасето беше много лесно – само шосе – въртяхме се около езерото. Тази година тази дистанция беше планинско бягане и до старта не бях съвсем сигурна от къде точно минава.

2 минути преди старта – аз вече страхотно се вълнувам, адреналина ми е в небесата…

1 минута преди старта – последна целувка с Дани, пожелания за успех, оставаме само участници на трасето, оглеждам се около себе си –  усмихнати лица, напрежението е осезаемо…

30 секунди – коремът ми е на топка, главата е абсолютно празна…

СТАРТ!

Тръгвам, около мен е блъсканица, тръгваме по шосето покрай езерото, всички са превъзбудени говорят, смеят се и… тичат страшно бързо! Още в началото доста хора ме изпреварват – цели групи, тичам с много  по-висок пулс отколкото трябва, трудно дишам, но това че толкова хора тичат толкова бързо покрай мен ме кара да повтарям любимата си грешка и да се впускам в безсмислено бързане още на първия километър, въпреки пулсомера, въпреки всичко… Не мога да се абстрахирам от околните, не намирам темпото си, бързам и се задъхвам и така до 3-тия километър, там някъде ни отбиха по горската пътека. В началото продължавам да тичам нагоре, но след малко забавям и започвам да ходя – наклонът става все по-стръмен, а калта все по-дълбока. Изкачваме се  – всички ходим вече, никой не говори, трудно ни е на всички. Пулсът ми е по-висок отколкото трябва, опитвам се да не му обръщам внимание, това не е толкова трудно, защото болката в прасците (особено в левия) взема връх над всичките ми мисли и усещания. Пред крампа съм, тази мисъл сериозно ме паникьосва, опитвам се да я заглуша, започвам да си повтарям само и единствено леви-десни, толкова упорито и продължително докато всичко друго ми изчезва от главата. Ужасно кално е, пързалям се на всяка стъпка, пред мен и зад мен има хора, вървим почти в една крачка, много сме плътно почти един върху друг, в този участък никой никого не изпреварва, прекалено тясно и хлъзгаво е. Прасците ми горят…леви-десни, леви-десни…, мисля, че няма да издържа още дълго така, пулсът ми е в небесата, едва си поемам въздух дишам шумно и трудно, ослушвам се и осъзнавам, че чувам не само моето дишане всички пред и зад мен дишат тежко, не говорим, само дишаме. Наклонът става по-равен , човекът отпред започва леко да тича, започвам и аз, малко е трудно в първия момент, но скоро влизам в ритъм, краката ми се справят добре на равното. Тичам вече няколко минути, маратонките ми са с огромни платформи от кал, тежат ми, но аз тичам нямам време да спирам и да ги почиствам, а и това е напълно безсмислено, влязох в ритъм тичам колкото и както мога, прасците ми се отпускат, болката напълно изчезва, за съжаление не мога дълго да се радвам на това, защото установявам далеч по-сериозен проблем – дишам много трудно, почти не виждам пред себе си, започнала съм отново да се изкачвам, не виждам края на склона, отново сме в нишка. Пулсът ми най-накрая е в нормата, но защо тогава нямам въздух и не виждам добре, оглеждам се в лека паника и осъзнавам, че около мен има мъгла – лепкава, тежка и плътна, въздухът е толкова влажен, че можеш да го пиеш, задъхвам се ужасно. Стигам до леко спускане, тичам надолу с всички сили тялото ми е добре, пулсът перфектен, само и въздух да имаше…Достигам до сравнително равнинен участък продължавам да се боря за въздух, мисля си колко ли са тренирали останалите около мен, осъзнавам с вбесяваща яснота колко неподготвена съм за тези условия и колко самонадеяно е да се подготвяш за планинско тичане с тренировки из равните улици на София, не че от тези мисли ми става по-добре, но не мога да ги спра. Осъзнавам и друго много по-важно нещо, а то е че съм страшно жадна, поредната грешка, която направих беше да не си взема вода, мислейки си, че до първия пункт няма да ми се наложи да пия, без да подозирам в каква кална баня ще попадна…Попаднала съм в групичка в която всеки държи бутилка вода в ръка, разминавам се с хора с вода и разноцветни течности в шишенца, подминавам момиче, което е спряло и пие вода…изгарям от жажда, започвам да обмислям идеята да поискам вода от някого, отказвам се от тази идея, продължавам напред, а главата ми е пълна с мисли за пустиня, усещам пясъка в устата си, виждам как падам леко встрани от пътеката (за да не се пречкам на съобразителните участници с водата) и там си оставам умряла от дехидратация и безсилие…Опитвам се да се стегна разумът ми наритва самосъжалението и започва да вади логични доводи с които оборва всички трагични представи, все пак не беше минало толкова много време, аз бях направила много добро водно зареждане преди старта, бях закусила добре, така че нямаше как тези черни картини да се сбъднат, просто бях малко ожадняла и изпадах в самосъжаление и щом имах време да обмислям толкова сценарии за края си в планината явно не се напрягах достатъчно. Междувременно започна ново изкачване, отново се наредихме в нишка и един след друг се нижехме нагоре, започна да вали, калта стана още по-лепкава и сериозно се притесних да не падна някъде. Вече не ми пука къде точно стъпвам единствената ми цел е да запазя равновесие и да се държа изправена. Мислите ми не са особено радостни, започнах да се съмнявам в съществуването на пункта, в какво се забърках, колко още мога да издържа жадна и на ръба на силите си бореща се за всяка глътка въздух. Леви-десни, леви-десни… излязохме на равнинен участък всички започват да тичат, чудя се откъде намират сили, дали те са свръх-човеци или аз съм тотален слабак…Чувствам се като най-неподготвения неудачник, защо ми е толкова трудно… Стягам се и тръгвам с доста бързо темпо, на секундата пулсът ми скача, дробовете ми агонизират и се принуждавам да походя малко, тялото не ми оставя избор. Поемам си дъх, опитвам се да овладея нещата, всички около мен ТИЧАТ – откъде намират сили, къде съм попаднала, в какво се забърках?! Задминава ме едно момче с поносимо за мен темпо, лепвам се плътно зад него, оставям го той да определя темпото, по този начин се спирам да не правя лудости. Моят заек поддържа перфектно темпо, не ми е трудно да го следвам, не мисля за нищо, само го следвам целта ми е да не го изпускам, той изпреварва и аз изпреварвам, той започва да ходи и аз започвам да ходя, стигаме до поредното изкачване момчето катери, аз зад него, нямам мисли, чувства, нищо имам само цел да следвам човека пред мен. Не мисля, че цялото преследване реално е продължило много време, но в тези моменти времето е доста разтегливо. В един момент моят водач започна много да се бави и се наложи да го изпреваря, благодарих му мислено, че ме измъкна от тази дупка, в която бях попаднала и повече не го видях, всъщност това беше и най-трудния ми момент от маратона. Изкачих хълма и какво да видя на няколко метра пред мен – ПУНКТА!!! Стигнах – оцелях няма да умра някъде по пътеките от жажда!!! Пия колкото мога вода, изяждам половин банан, заграбвам няколко гумени мечета, взимам си бутилка с вода, защото повече и крачка няма да направя без вода, оглеждам се и в този момент виждам няколко ужасно кални мъже, които се спускат с огромна скорост от върха към който съм се запътила – това бяха и първите финиширали, а аз съм точно на средата – не ми пука, чувствам се толкова добре, че няма какво да ме уплаши. Явно банана и водата си казват думата обземам ме небивал ентусиазъм, усещам прилив на сила. Тичам нагоре по склона, озовавам се на върха, пред мен се разкрива спираща дъха гледка, наслаждавам се на всяка крачка не спирам да тичам докато не достигам до един сипей, доста е стръмно и ронливо, но поне няма кал, внимателно се спускам, внимавам да не падна, защото наистина е много стръмно. Стигнах до долу невредима, започна тясна пътечка между камъните, внимавам да не си нараня краката, излизам на открито пространство, тук няма дървета и може да се диша нормално, спускам се надолу докато стигам до безкрайно море от кал, тук е доста по-дълбока и доста повече.

Снимката е на Ивета Дилова

Снимка на Ивета Дилова

Някак си успявам да се изкача и после да се спусна по калните хълмчета без да падна и ето че в далечината виждам втория пункт, стигам до него, записват ме, пия малко вода и бегом обратно. И отново кал, кал и пак кал, опитвам се да не затъна сериозно заобикалям колкото мога калното море отстрани по тревата, която е мокра и изненада – кална. Озовавам се на тревна площ и тичам с всички сили, спускам се надолу разперила ръце – летя, чувството е неописуемо, тичам с лекота, оставила съм се на инерцията тичам, еуфорията е голяма.

Снимка на Ивета Дилова

Снимка на Ивета Дилова

В един момент осъзнавам, че съм сама, от известно време не съм срещала хора и в двете посоки, започвам да си мисля за изгубени хора в планината, не спирам да тичам, оглеждам се за маркировка нищо не виждам, тичам с всички сили не ми пука накъде. Пред мен изникват две момичета, запътили се към втория пункт, питат ме колко остава, говорим си кратко, разбирам, че не съм се загубила, започвам да срещам все повече хора в обратна посока, осъзнавам че не съм последна, както си мисля през цялото време. Стигам в подножието на сипея изяждам си гела, пия вода и се изкачвам, от долу не ми се вижда чак толкова стръмен, стигам до първия пункт, пия малко вода и се спускам с всички сили надолу, пътеката е все толкова кална, тичам, краката започват да ме болят, спускането става все по-стръмно, сама съм стигам до кръстопът, не виждам маркировка избирам едната пътека тичам надолу, някой ме вика от завоя – момче, което ми казва че съм сгрешила пътя, благодаря му, тичам нагоре, после надолу, излизам на поляна, отново кал и все надолу. Колената ми са в агония, всичко ме боли нямам сили, надолу и все надолу, едно момиче ме изпреварва, аз изпреварвам едно момче, надолу и все надолу, тичам а всичко ме боли, срещам група туристи казват ми нещо окуражаващо, не разбирам какво точно тичам, нямам сили, забелязвам езерото в ляво от мен между клоните на дърветата, в далечината чувам музиката от финала, но съм още твърде високо. Не спирам да тичам, надолу, агонизираща болка иде ми да зарежа всичко, чувам тежко дишане и стъпки зад мен, мобилизирам се и тичам с всички сили, стъпвам на асфалта, минавам финала, Дани ме прегръща – дива еуфория! УСПЯХ!

Мисля, че сега е момента да благодаря на Дани за цялото му търпение и подкрепа, без него нямаше да се справя!

Може би трябва да отбележа, че се класирах на 9-то място, не че има някакво значение за мен. Емоциите са още доста силни, тепърва ще си вадя изводи и ще си правя равносметки, тук исках да споделя усещанията си по време на тичането. Ако сега ми кажат какво точно ми предстои сигурно бих се замислила дали да се включа, но най-важното е че успях, преодолях себе си и го направих! Беше прекрасно!

И накрая поздравления за организаторите и доброволците, които въпреки лошите условия се справиха чудесно, всички навсякъде бяха много дружелюбни и усмихнати!

Ваня Стоянова_Paleo Vania

 

 

 

Написана от: Ваня Стоянова

Може и да харесате също:
Лятната ми ваканция (29.07 - 15.08.2017г.)Дневник 15-17.07.2017 г.

Остави съобщение:

,

(по желание)

Няма коментари.