Напоследък забелязах нещо доста тревожно в себе си, а когато го открих в мен започнах да го виждам навсякъде, а това беше охладняването ми към другите хора, не, не става въпрос за семейството и близките ми, а за непознатите, бях започнала да осъждам напълно непознати хора, достатъчно ми беше да чуя едно изречение от някого и решавах че познавам човека, че това е показателно за целият му характер и цялата му същност, набързо му лепвах етикет, слагах му печат и го набутвах под общия знаменател на типа хора (за удобство боравех с няколко категории и ако не влизаш в тази непременно ще влезеш в някоя от другите, все ще ти намеря удобно местенце) и не се занимавах повече, не ме интересуваше впоследствие какво би казал или направил, защото той вече си имаше етикет и рядко можеше да бъде преместен в друга категория.

Да, така стояха нещата за мен доста дълго време, неотдавна започнах да правя опити да се самонаблюдавам малко по-сериозно и да поправям грешките в характера си, та тогава забелязах какво правя и страшно се засрамих от себе си, понеже това ставаше абсолютно автоматично на някакво подсъзнателно ниво. Бях се превърнала в страхотен съдник на другите, без изобщо да ги познавам, от едно-единствено действие или изказване вече си правех генерален извод за целият човек, това е толкова повърхностно и елементарно, че дори сега ми е малко неудобно че го споделям, но това е част от решението ми да бъда по-отговорна към другите и към себе си.

Най-смущаващото беше, че дори и забелязала тази си слабост, дълго време продължавах да се поддавам на навика да категоризирам човека срещу мен, впоследствие започнах да изчиствам тези си мисли и се опитвам да съм отворена към всеки. Не казвам че съвсем съм се отърсила от този недостатък, съвсем не, само малко да се отпусна и веднага показалеца ми по навик започва да се развява пред лицето на някой нищо неподозиращ човечец, за щастие всичко това става само в главата ми, изключително рядко си позволявам да критикувам някого на глас, но нали първата стъпка са мислите ни, а тръгнем ли веднъж по нанадолнището инерцията сама върши останалото, точно с това се боря да не стъпвам на грешна пътека, но да не се отнасям.

Мисълта ми е че в един момент – дали това става с годините или е резултат на времето в което живеем, не знам, но сме станали големи съдници, категоризираме хората и не разбираме какво ни казват, престанали сме да чуваме, слушаме само собствения си глас без да възприемаме какво ни казва човекът отсреща. Без да си даваме сметка, че щом този човек споделя с нас било опит или си позволява да ни даде някакъв съвет, или пък ни критикува, може би вниквайки само в думите му абстрахирайки се от предразсъдъците си за него ще ни обогати с нещо, най-малко ще видим и друга гледна точка и макар да не се съгласим ще я уважим и ще направим опит да го разберем. А какво правим ние, в повечето случаи някой ни казва нещо с което сме абсолютно несъгласни и веднага отсичаме НЕ и преставаме да мислим и слушаме, започваме да го убеждаваме в нашата истина и не спираме докато не го ПРИНУДИМ да приеме нашата гледна точка. Не уважаваме различните, искаме да ги превъзпитаме да ги дисциплинираме и да ги вкараме в нашия калъп, а това че стърчали малко не е проблем ще вземем голямата ножица и ще изрежем всичко различно, ще ги оформим с помощта на общия шаблон и ще преминем към „оправянето“ на следващия различен…

Забравяйки, че всички сме човеци, такива сме се родили и всички имаме чувства, свои си мисли и еднакви права да бъдем свободни, обичани и да търсим щастието си на тази земя.

Ами това исках да ви кажа, аз се боря с предразсъдъците си всеки ден и се опитвам да се уча от всеки човек, срещайки някой по-различен се опитвам да го възприема без да го осъждам и категоризирам, опитвам се да отворя умът и сърцето си за всички, опитайте се и вие.

Различните

Пожелавам ви прекрасен ден!

Написана от: Ваня Стоянова

Може и да харесате също:
Петъчни мисли - за скептиците и циницитеЛятната ми ваканция (29.07 - 15.08.2017г.)

Остави съобщение:

,

(по желание)

Няма коментари.