Ако следите писанията в блога ми, значи вече знаете, че се готвя за планински полумаратон, който ще се проведе в края на месеца и понеже напоследък тичам все повече и все по-осъзнато, реших да споделя част от опита си с вас. Става въпрос разбира се за грешките, които допуснах и нещата, в които бърках.

Но нека първо да се върнем малко назад в годините, започнах да тичам преди 4-5 години, тогава живеехме в близост до голям парк и започнах през почивните дни да тичам по малко, впоследствие и сутрините преди работа, използвах тиането за да се разтоварвам психически и наистина го заобичах, това си беше моето време, тогава не мислех за нищо слушах любимата си музика или песента на птиците. Сега като се връщам назад има няклко момента, които толкова дълбоко са се врязали в паметта ми, мигове на пълно щастие и свобода. След време реших или по-скоро ме предизвикаха да участвам на полумаратон, не се готвих специално, всъщност никога до този момент не бях тичала повече от 10-12 километра наведнъж, но се записах и дори успях да го завърша (мисля че финиширах 17 или 18), впоследствие изтичах още няколко полумаратона, без никаква подготовка, просто импулсивно решавах и се записвах седмица-две преди старта, не съм се борила за резултати, борех се сама със себе си, а и самата атмосфера на маратоните е неописуема има един положителен заряд малко преди началото всички сме заедно тук и сега, после оставаш сам със себе си и се бориш да преодолееш болката и себе си и накрая финала – умора, но също и радост изпълнен си с щастие, духът ти лети…

Това са нещата, които ме накараха да се влюбя завинаги в тичането, всъщност тичането е едно от най-естествените човешки движения и на теория всеки може да тича, на практика обаче нещата са далеч по-сложни и трудни.

Травмите, които можем да си причиним са наистина сериозни и не бива да се подценяват. Сигурно всеки, който е започнал да тича е изпитал дискомфорта на болката, било в коляното, стъпалото, тазобедрените стави или прасците. Някои се отказват, мислейки си че тичането не е за тях, а други упорито продължават игнорирайки болката, малцина са щастливците, които тичат с лекота и изпитват само удоволствие.

Самата аз преди години пренебрегвайки болката се контузих, за щастие не беше нищо сериозно, но за две седмици се бях докарала до там, че куцах сериозно дори и при бавно ходене, а всяка крачка ми причиняваше сериозна болка. Тази травма ме отказа от тичането за почти година, споменът за болката изпаряваше всякакво желание да изляза да потичам.

Тази година реших да се завърна към любимата си дейност и какво по-мотивиращо от записването за полумаратон, но този път реших да подходя по-отговорно и започнах подготовката си по-навреме. Междувременно започнах да чета всичко, което намерих като литература във връзка с тичането, взех си пулсомер и започнах да се подхотвям по програмата на Ерик Ортън (горещо препоръчвам книгата му), която ми се видя най-подходяща за мен (а и това, че се запознах лично с него и слушах лекцията му на „Физкултура!“ съвсем налклони везните в негова полза). Времето ще покаже доколко нещата са сработили при мен, подготовката върви добре, но не обичам да давам оценка за нещата, които не съм довела до край. Когато завърша изцяло програмата, което ще е няколко месеца след Полумаратона, ще направя цялостен анализ на програмата.

Сега поглеждайки назад ясно виждам кои са били най-големите ми грешки свързани с тичането, ако трябва да ги сведа до трите най-големи първата ще бъде, че НЕ ПОДХОЖДАХ СЕРИОЗНО към тичането – тичах си както и когато ми беше удобно, без да обръщам достатъчно внимание на тялото си. Единственото на което обръщах внимание беше темпото (в повечето случаи еднакво всеки ден), което беше на ръба на възможностите ми. Това разбира се не само не ми носеше желания резултат, а напротив – изтощаваше ме до краен предел.

След сутрешен крос от 5-6 км., през който бях тичала с всички сили денят ми беше скапан. Аз бях изморена и изнервена, а в онзи период и храненето ми (вегетарианско с вегански периоди от по 40-50 дни) допълнително утежняваше положението. Всичко това логично доведе до травмата, която споменах по-горе, това че не наблюдавах стойката си, че не обръщах никакво внимание на болките, които се появяваха при по-продължително тичане, че не следях дишането си и изобщо се отнасях в мислите си, вместо да се наблюдавам и да анализирам движенията си, всички тези на пръв поглед дребнички неща, които се натрупват с течение на времето и на които упорито не обръщах внимание в един момент ме принудиха да спра да тоичам за месеци.

Съветът ми към всеки начинаещ, без значение какви са мотивите му да започне да тича, е първо ДА СЕ НАУЧИ ДА ТИЧА ПРАВИЛНО, през първите месеци да следи внимателно как реагира тялото му, има ли болка някъде, правилна ли е стойката му да не пренебрегва и най-малките сигнали, които тялото му дава. Научим ли се веднъж да слушаме тялото си, то никога няма да ни подведе и по този начин шансът да се контузим значително намалява. Веднъж изградили здрава връзка с тялото си можем да се наслаждаваме на тичането и да черпим само и единствено позитиви. В началото е добре да прочетете всичко каквото намерите за тичането, като моля ви не изпадайте в крайности и не бързайте да тичате боси, пречупвайте всеки съвет през себе си, вие най-добре се познавате и занете възможностите си.

Втората ми грешка беше, че всичко при мен започна и за съжаление доста дълго време продължи абсолютно хаотично, това беше една от основните причини постигането на желните от мен резултати да ми отнеме много повече време и усилия, отколкото ако се движех по някаква предварителна програма. Желателно е поне в началото да следвате  тренировъчен план, това ще ви изкарва редовно навън и ще ви мотивира да не се откажете бързо, както става с много от начинаещите, които се отказват след втората седмица. Ако сте решили да участвате в някакво събитие е добре да се подготвите поне няклко месеца преди това, за да не ви е ужасно трудно.

Ето че стигаме и до третата ми грешка – моята напълно неоснователна вяра и ентусиазъм, че ще се справя с абсолютно всяко предизвикателство. Това ме караше да подлагам тялото си на неща, за които то изобщо не беше готово. Не случайно подготовката за състезания отнема месеци, а понякога и години (за ултрамаратон например), това не е случайно или излишно (както си мислех някога), трябва да подготвим тялото си преди да му причиним нещо подобно. Истината е, че всеки средно трениран здрав човек, ако стисне малко зъби може да изтича полумаратон без особена подготовка, но ще му е в пъти по-трудно отколкото на подготвените участници. И възстановяването след подобно натоварване ще е много по-продължително, а и шокът за тялото ще е огромен. Ентусиазмът и вярата в собствените сили са нещо прекрасно и много важно, но за да се наслаждаваме на това невероятно чувство да тичаме с лекота и да извличаме само ползи от тази активност трябва да подходим с разум и да не надскачаме собствените си възможности.

Тялото е прекрасно и адаптивно, ако му дадем нужното време и не се отказваме можем да постигнем невероятни неща, но зад всеки успех се крият много работа, труд и най-вече търпение. Нека не се надценяваме, слушайте тялото си, ако изпитвате болка или друг вид дискомфорт спрете, починете, помислете къде бъркате, оправете стойката, успокойте пулса, нормализирайте дишането и продължете – намалете темпото, за никъде не бързате, тичането е удоволствие, а не мъчение.

92a22a3c591a1e80e4e623684f9f2084

Пожелавам ви прекрасен ден!

 

 

Написана от: Ваня Стоянова

Може и да харесате също:
Как да обикнем лошото времеЗа движението

Остави съобщение:

,

(по желание)

Няма коментари.